The Good Kind

Цъкни ме тук, и тук, и тук ... Да, издивявам. *lmao*

Важното е, че съм от the good kind. Сериозно. Колко глупави и неверни писания, познати под името "хороскопи" и такива подобни съм чела, и с толкова глупости в тях, че направо не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли. Но както казах аз съм от the good kind - Дева - затова се смях със сълзи на това, най-вече защото беше толкова вярно и истинско, че като се сетя за определени ситуации и ме избива на смях.
Само с едно нещо не мога да се съглася напълно, що се отнася до мен, разбира се. Това, че всичко трябва да е подредено до последния детайл. Обичам да са ми подредени определени неща. Например стаята ми е пълна кочина и аз като добро прасенце си живея спокойно в нея, не мога да я оправя, дори и да искам нямам тази възможност. Малко място, много неща. Лоша работа. Майка ми е друго нещо. Тя поне прави опити да организира всичките боклуци, но въпреки опитите няма особен видим резултат. *lol* Ако някой ден имам щастието да се сдобия със собствена в нея няма да има нищо друго освен легло, маса с комп и един гардероб. В краен случай може и нещо като етажерка или шкафче. Но по-скоро е something I can never have... Тия дни като ни слагаха нов прозорец в хола и трябваше да се освободи място се усети щастието да има свободно пространство без да се налага да извърваш сложни маневри между столовете, голямата стъклена маса (закво и беше на майка ми, тия седмици като беше разглобена си живеехме добре и на малката (е, нямаше столове, но е весело да седиш по турски на земята)) и Голямата Черна Секция, която стои там откак се помня. Но аз не се оплаквам, да не си помислите такова нещо. Тц, откъде тръгнах, къде стигнах. Та, да обобщя, че това може да стане най-дългия ми пост за сметка на много безмислени кратки такива: Хареса ми как е написано и е напълно вярно. Беше ми интересно и забавно да го прочета. (хихи и аз съм един здрав разум) (с колко малко думи можех да го кажа, пък колко изписах)

Прочетох един интересен блог преди няколко часа, който върна доста спомени и най-вече ми припомни една много хубава, но изгубена из месеците песен. Наистина колко неусетно минава времето и дори не си даваме сметка за всичко, което до преди малко е било пред нас, а изведнъж се озовава в миналото. Айде стига толкова съм философствала, че става подозрително. :)

Благодарности на Кат и Ети за дългия ми пост. (ако изобщо го видят това)